Институтът на доверителна собственост не е позната у нас. Сходно е положението и в други романо-германски правни системи. Той се заражда в Англия и е широко използван там. Понастоящем се прилага само в някои държавите-членки на Европейския съюз, а в други – се прилагат институти, сходни на доверителната собственост. Като пример може да се даде институтът “Treuhand“, който се използва в Германия и Австрия. За да се приложи е необходимо едно лице да прехвърли активи или право на собственост на друго лице, което е упълномощено и има правото да управлява прехвърлените активи при спазване на договореностите на страните.
В Европейския съюз, приложение намират и инвестиционните фондове, които са сходни като функции с доверителната собственост – идеята е инвеститорът да отстъпи своите права на професионалист в дадена област, който би бил компетентен да взема най-правилното решение.
Доверителната собственост включва три страни – учредител, доверителен собственик и един или няколко бенефициери. В свой доклад, Европейската комисия определя доверителната собственост като споразумение между три страни, според което учредител прехвърля правото да се упражнява контрол върху определени активи на доверителен собственик. В този случай, доверителният собственик има задължението да упражнява контрол върху активите в интерес на определените от учредителя бенефициери. Самите активи, които биват прехвърлени не стават част от имуществото на доверителния собственик, а се управляват отделно. По този начин, те не могат да бъдат засегнати от искове на кредиторите на доверителния собственик и намаляването на неговото лично имущество. Учредителят също има известни контролни правомощия относно имуществото. Важно е да се отбележи, че в случая бенефициерът получава единствено права, без конкретни задължения.
Доверителният собственик има задължението да действа в условията на лоялност като упражнява контрол над повереното му имущество единствено в интерес на бенефициера. Също така, доверителният собственик има задължение за грижа, което се изразява в това да не извършва действия, които може да се окажат във вреда на бенефициера.
При съществуването на института на доверителна собственост, проблемът, който възниква е свързан с въпроса: Кой е действителният собственик? Следователно е важно държавите да съхраняват информация във връзка с различните правни образувания, които се създават на собствената им територия и да се отбелязват собствениците им и лицата, които ги управляват. Това изискване е предвидено и в правото на Европейския съюз. В Директива на Европейския парламент и на Съвета за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма се споменава за необходимостта от съхраняване и предоставяне на информация за дейсвителния собственик на задължените субекти, както и за самите доверителни собственици – задача, която е поверена на доверителните собственици и те трябва да вписват информацията в централен регистър.
В България, терминът „доверителна собственост“ се използва единствено в Закона за мерките срещу изпирането на пари. Предвидено е задължение за физическите и юридическите лица, както и за други правни образувания, които действат като доверителни собственици, да вписват данните за действителните собственици в Регистъра БУЛСТАТ. Според действащото законодателство, действителен собственик е физическо лице или няколко такива, които притежават или контролират дадено правно образувание. В хипотезата на доверителната собственост или още наричана с понятието „тръст“ (trust), за действителен собственик се считат: учредителят, доверителният собственик, пазителят, бенефициерът или лицето, в чийто главен интерес е създадена или се управлява доверителната собственост, когато все още не е определено, както и всяко друго физическо лице, което упражнява контрол над доверителната собственост пряко или не.
Доверителната собственост не намира често приложение в нашата правна действителност, но е позната на територията на Европейският съюз било в чистата си форма, било като сходна правна фигура. В заключение можем да посочим, че доверителната собственост е удобен институт, който дава възможност страните сами да определят начина на управление на конкретно имущество и границите на действие с него.
